Как Нобеловият комитет падна в собствения си политически капан
Скандалът около Нобеловата премия за литература на австриеца Петер Хандке не стихва. На формалната гала по връчване на оценката в Стокхолм предходната седмица Албания, Косово, Турция, Хърватия и Северна Македония оповестиха, че ще бойкотират премиите. Парламентът на Босна и Херцеговина разгласи Хандке за личност нон грата. Реч против него държаи президентът на Турция Реджеп Ердоган. Членове на Нобеловия комитет се оповестиха в отбрана на писателя, други го подлагат на критика и даже подадоха оставка в символ на митинг против награждаването му.
Продължаващият проблем с Хандке предизвика да си зададем въпроса: би трябвало ли да разграничаваме създателя от творчеството му?
Драмата идва от това, че Петер Хандке неведнъж е изказвал подозрение по отношение на геноцида над босненските мюсюлмани, осъществен от сърбите по време на войните в някогашна Югославия. Според него, мюсюлманите са били провокатори.
Клането в Сребреница през 1995 година, когато са избити над 8300 мъже и момчета, е гротескна част от етническите спорове в разпадналата се към този момент страна. То е измежду най-срамните моменти в човешката история, несъмнено от трибунала на Организацията на обединените народи (ООН) като геноцид. Заради това всеобщо изтребване през 2016 година сръбският президент Радован Караджич е наказан от Международния углавен арбитражен съд в Хага на 40 години затвор.
На фона на тези събития в есето си “Зимно пътешестване до Дунав, Сава, Морава и Дрина или правдивост за Сърбия ”, Хандке твърди, че сърбите били " същинските жертви " на войните в някогашна Югославия. Върви след ковчега на Слободан Милошевич, сръбският президент, станал печално прочут с политиката си на етническо пречистване, държи надгробна тирада в негова отбрана, подготвен е даже да застане пред съда, с цел да свидетелства в негова изгода.
Трябва ли обаче поради политически възгледи да се отхвърли геният?
Хандке е отличен от Нобеловия комитет за " авторитетната си работа, която с лингвистична съобразителност изследва периферията на човешкия опит ". Създава първата си значима творба - романът „ Стършелите “, на 24 година и насочва вниманието на литературната рецензия към себе си. Тогава стартира да се слага пиесата му " Обругаване на публиката ", в която актьорите следват заглавието безусловно - ругаят публиката. Сред известните му творби са " Страхът на вратаря от дузпа “, „ Кратко писмо за дълга разлъка “, „ Нещастие без ропот “, „ Когато желанието още помагаше “, „ Часът на същинското чувство “, „ Левачката ". Той е съсценарист на номинирания за БАФТА филм " Криле на желанието " на Вим Вендерс. Очевидно е заслужил вниманието на литературните среди. Известен е обаче освен с гения,а и със мощно лично мнение.
Така да вземем за пример, през 1999 година писателят връща полученото поради литературни достижения отличие от Германия " Бюхнер " и се отхвърля от католицизма. Тези негови действия са митинг против бомбардировките на НАТО над Белград. Това потвърждава, че държи на гражданската си позиция, която от дълго време е направил обществено притежание.
Защо тогава се наскърбява, когато публицистите му задават въпроси по проблема с Нобеловата премия? Пред " Гардиън " се оплаква, че медиите не се интересували от творчеството, а от политическите му възгледи. Защо тогава ги афишира точно посредством медиите?
Хандке е спорен освен в този случай. Заявявал е, че Нобеловите награди би трябвало да се забранят, тъй като водели до " подправена канонизация " на лауреатите, а в този момент приема оценката. Явно убежденията му не всеки път са по този начин праволинейни, както в тази ситуация с Милошевич, изключително когато става дума за високо отличие, което има и финансова страна.
След като се усъмнява в това, че над мюсюлманите от босненски генезис е имало кръвопролитие, в публикация от 2006 година пък определя същото като най-голямото безчовечие след Втората международна война. Провокацията е неизменима част от обществения му облик.
Съгласни или не с позициите на писателя обаче, не можем да му отречем правото да ги пази. Както всеки от нас е свободен да избира идеите си, по този начин свободен е и той. Това, че е обществена фигура, го прави по-уязвим за рецензия, само че не значи, че би трябвало да се преценява с нея. В последна сметка, той надалеч не е единственият публицист, освен това - с талантлив обсег, който е изпадал в сходна обстановка. Такива са да вземем за пример Езра Паунд и Кнут Хамсун, философът Хайдегер и доста други - най-много около Втората международна война.
Проблемът е различен - престижът на Нобеловата премия от години наред влачи след себе си съображения за " точност " на политическата позиция. Имаше един-единствен случай, в който отличеният публицист бе по едно и също време голям гений и ортодоксален бранител на политическа идея. Става дума за Орхан Памук. Под неговото перо излязоха " Името ми е червен ", " Сняг ", " Черна книга " и прочие Той натрупа освен литературни, само че и политически " точки " пред комитета - насочи обвинявания към турската страна поради това, че не признава арменския геноцид: опасен акт за всеки турски интелектуалец. Той му костваше гонене и злост в личната му страна.
Различен обаче бе казусът със Светлана Алексиевич. Нейните книги " Цинковите момчета " и " Чернобилската молитва " самоуверено разказваха за зверствата и пропагандата на Съветския съюз. По литературно майсторство, жанр и гений обаче Алексиевич отстъпваше на доста други лауреати. Безспорно заслужаваше отличие, само че то трябваше да бъде журналистическо, а не литературно - най-малко в случай че се опитаме да я приравним с тези колоси, които са получавали второто.
Сега Академията, върху която тегне съмнението, че награждава политически верния човек, реши да направи противоположното: да награди най-спорния политически публицист, разчитайки на това, че е неоспорим книжовен гений, може би един от най-значимите и пробни създатели на ХХ-ти век. Това обаче не свърши онази обезщетителна работа по низвергване на политическото, която би трябвало да бъде водеща при връчването на Нобеловата премия за литература. Очевидно е - тя не е за мир, а за литературно майсторство. Само че комисията още веднъж не съумя да избегне рецензиите на интернационалните организации, страни, НПО-та, изтъкнати персони. Свикнали на изрядния политически образ на награждаваните писатели, те нападнаха и провокатора Хандке, и комитета.
А в действителност има едно просто решение по проблема. То е да възприемаме хората, пък даже и гениалните писатели (също хора!), по този начин, както възприемаме всеки човек: спорна сплав от качества и дефекти. Затова за мен Хандке е заслужил и премията, и порицанието си. В него има и положително, и неприятно. Жалко е, че години наред ще се приказва, че е бил абсурден поради изявлението си за клането, а доста хора ще са не запомнили високата хармония на " Криле на желанието " или страхотния книжовен скандал на пиесата " Обругаване на публиката ". Медия сапиенс обаче се храни единствено с политика. В този смисъл - съвсем както Хандке направи преди към половин век в пиесата си - се нуждае от обругаване.
Автор: Велина Велинова
Продължаващият проблем с Хандке предизвика да си зададем въпроса: би трябвало ли да разграничаваме създателя от творчеството му?
Драмата идва от това, че Петер Хандке неведнъж е изказвал подозрение по отношение на геноцида над босненските мюсюлмани, осъществен от сърбите по време на войните в някогашна Югославия. Според него, мюсюлманите са били провокатори.
Клането в Сребреница през 1995 година, когато са избити над 8300 мъже и момчета, е гротескна част от етническите спорове в разпадналата се към този момент страна. То е измежду най-срамните моменти в човешката история, несъмнено от трибунала на Организацията на обединените народи (ООН) като геноцид. Заради това всеобщо изтребване през 2016 година сръбският президент Радован Караджич е наказан от Международния углавен арбитражен съд в Хага на 40 години затвор.
На фона на тези събития в есето си “Зимно пътешестване до Дунав, Сава, Морава и Дрина или правдивост за Сърбия ”, Хандке твърди, че сърбите били " същинските жертви " на войните в някогашна Югославия. Върви след ковчега на Слободан Милошевич, сръбският президент, станал печално прочут с политиката си на етническо пречистване, държи надгробна тирада в негова отбрана, подготвен е даже да застане пред съда, с цел да свидетелства в негова изгода.
Трябва ли обаче поради политически възгледи да се отхвърли геният?
Хандке е отличен от Нобеловия комитет за " авторитетната си работа, която с лингвистична съобразителност изследва периферията на човешкия опит ". Създава първата си значима творба - романът „ Стършелите “, на 24 година и насочва вниманието на литературната рецензия към себе си. Тогава стартира да се слага пиесата му " Обругаване на публиката ", в която актьорите следват заглавието безусловно - ругаят публиката. Сред известните му творби са " Страхът на вратаря от дузпа “, „ Кратко писмо за дълга разлъка “, „ Нещастие без ропот “, „ Когато желанието още помагаше “, „ Часът на същинското чувство “, „ Левачката ". Той е съсценарист на номинирания за БАФТА филм " Криле на желанието " на Вим Вендерс. Очевидно е заслужил вниманието на литературните среди. Известен е обаче освен с гения,а и със мощно лично мнение.
Така да вземем за пример, през 1999 година писателят връща полученото поради литературни достижения отличие от Германия " Бюхнер " и се отхвърля от католицизма. Тези негови действия са митинг против бомбардировките на НАТО над Белград. Това потвърждава, че държи на гражданската си позиция, която от дълго време е направил обществено притежание.
Защо тогава се наскърбява, когато публицистите му задават въпроси по проблема с Нобеловата премия? Пред " Гардиън " се оплаква, че медиите не се интересували от творчеството, а от политическите му възгледи. Защо тогава ги афишира точно посредством медиите?
Хандке е спорен освен в този случай. Заявявал е, че Нобеловите награди би трябвало да се забранят, тъй като водели до " подправена канонизация " на лауреатите, а в този момент приема оценката. Явно убежденията му не всеки път са по този начин праволинейни, както в тази ситуация с Милошевич, изключително когато става дума за високо отличие, което има и финансова страна.
След като се усъмнява в това, че над мюсюлманите от босненски генезис е имало кръвопролитие, в публикация от 2006 година пък определя същото като най-голямото безчовечие след Втората международна война. Провокацията е неизменима част от обществения му облик.
Съгласни или не с позициите на писателя обаче, не можем да му отречем правото да ги пази. Както всеки от нас е свободен да избира идеите си, по този начин свободен е и той. Това, че е обществена фигура, го прави по-уязвим за рецензия, само че не значи, че би трябвало да се преценява с нея. В последна сметка, той надалеч не е единственият публицист, освен това - с талантлив обсег, който е изпадал в сходна обстановка. Такива са да вземем за пример Езра Паунд и Кнут Хамсун, философът Хайдегер и доста други - най-много около Втората международна война.
Проблемът е различен - престижът на Нобеловата премия от години наред влачи след себе си съображения за " точност " на политическата позиция. Имаше един-единствен случай, в който отличеният публицист бе по едно и също време голям гений и ортодоксален бранител на политическа идея. Става дума за Орхан Памук. Под неговото перо излязоха " Името ми е червен ", " Сняг ", " Черна книга " и прочие Той натрупа освен литературни, само че и политически " точки " пред комитета - насочи обвинявания към турската страна поради това, че не признава арменския геноцид: опасен акт за всеки турски интелектуалец. Той му костваше гонене и злост в личната му страна.
Различен обаче бе казусът със Светлана Алексиевич. Нейните книги " Цинковите момчета " и " Чернобилската молитва " самоуверено разказваха за зверствата и пропагандата на Съветския съюз. По литературно майсторство, жанр и гений обаче Алексиевич отстъпваше на доста други лауреати. Безспорно заслужаваше отличие, само че то трябваше да бъде журналистическо, а не литературно - най-малко в случай че се опитаме да я приравним с тези колоси, които са получавали второто.
Сега Академията, върху която тегне съмнението, че награждава политически верния човек, реши да направи противоположното: да награди най-спорния политически публицист, разчитайки на това, че е неоспорим книжовен гений, може би един от най-значимите и пробни създатели на ХХ-ти век. Това обаче не свърши онази обезщетителна работа по низвергване на политическото, която би трябвало да бъде водеща при връчването на Нобеловата премия за литература. Очевидно е - тя не е за мир, а за литературно майсторство. Само че комисията още веднъж не съумя да избегне рецензиите на интернационалните организации, страни, НПО-та, изтъкнати персони. Свикнали на изрядния политически образ на награждаваните писатели, те нападнаха и провокатора Хандке, и комитета.
А в действителност има едно просто решение по проблема. То е да възприемаме хората, пък даже и гениалните писатели (също хора!), по този начин, както възприемаме всеки човек: спорна сплав от качества и дефекти. Затова за мен Хандке е заслужил и премията, и порицанието си. В него има и положително, и неприятно. Жалко е, че години наред ще се приказва, че е бил абсурден поради изявлението си за клането, а доста хора ще са не запомнили високата хармония на " Криле на желанието " или страхотния книжовен скандал на пиесата " Обругаване на публиката ". Медия сапиенс обаче се храни единствено с политика. В този смисъл - съвсем както Хандке направи преди към половин век в пиесата си - се нуждае от обругаване.
Автор: Велина Велинова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ